* * *

Във празна стая

беше тя.

Само сенките около нея

все витаеха.

Сметката, моля!

Отражението в прозореца говореше повече от теб. Отвъд него един мъж без поглед потропваше с бастуна си по разхлопаните плочки на тротоара, опитвайки се да намери пътя сред тази тъмнина от лица. Той леко пристъпваше, ходовете му бяха плахи, жестовете – забавени. Този човек виждаше повече от теб.

* * *

Мигът е вечност, докато сме там.

Стар кадър, избелял от времето.

Ти пък – сам сред липите.

* * *

И снощи ти бе там –

в дрипи върху стар найлон.

Ежедневието ти преминаваше под тази стряха,

сякаш бърза за уютния си дом.

Алт

Обуща, проскърцващи по мокрия асфалт.
Шинел. Износен, изподран.
Брадясал и изгубил своя алт
върви певецът попилян.

Домът

Да пишеш. Да пишеш, пишеш, пишеш - чаят изстива в старата чаша, която използваш, докато твориш. Мастилото обаче свърши. Поставяш писалката до започнатата  дума, за да може мисълта да влезе в нея, да не я забравиш и на следващия ден да продължиш да пишеш. Но чакай, защо ставаш? Ами историята? О, сигурно ще сипеш още чай, поне да е топъл. Върни се, искам да разбера какво ще се случи  с момчето с различните очи. Дали избира сивия, но реален свят, който му показва кафявото, или ще предпочете магичния вълшебен ден, който вижда синьото. Хайде, искам да знам и за сестра му! Успя ли да избяга от немския концентрационен лагер, в който я прати по погрешка? Изчакай, върни се!...

Бялата страница

Бялата страница ме плаши.
Има линии, които не се пресичат;

защо?